Please download Java(tm).

Илиана Раева: И от враговете си правя приятели

Кариерата ми на ръководител повтаря кариерата ми на гимнастичка


Спортната слава на Илиана Раева и Наско Сираков ги събра в семейство

За най-младите Илиана Раева е шеф на треньорския съвет към Българската федерация по художествена гимнaстика, собственичка на частен клуб “Илиана” или само съпруга на Наско Сираков. Но повечето помнят гимнастичката Илиана Раева: световна шампионка на бухалки 1979 г., абсолютна европейска шампионка 1980 г., световна вицешампионка 1981 г., трета на Eвро '81, 4 пъти печелила турнира “Корбей Есон” във Франция. В колекцията є има около 280 медала, 100 от тях са от международни състезания. Днес тя празнува 39-ия си рожден ден. Това интервю е нейна изповед и равносметка.

Разкрий своята женска тайна. Как успяваш да си все хубава?
- Приятелите ми установиха, че съм се разхубавила, когато преди 4 години спрях да пуша и качих 9 кг. Имам възможност да се глезя - да ходя на козметик, на масаж. Но този ми период мина. Той бе в Испания, когато бях по цял ден свободна. След като се прибрах в България и създадох клуба си, ми остава малко време за това. Единственото, което продължавам да правя с голямо удоволствие, е да ходя на фризьор. Обичам да експериментирам с косата си. Но цъфтящият ми вид и моят младежки дух се дължат на това, че работя с много млади хора. Освен това голямата ми дъщеря Славея, която ще навърши скоро 18 г., много смело ме критикува и настоява да се обличам в по-младежки стил.
- Какъв човек си, с две думи?
- Много жизнен и обичлив човек.
- Лесно ли печелиш приятели?
- Много лесно. Умея да поддържам приятелството, да си обичам и уважавам приятелите. И от враговете си лесно правя приятели. Това е силно изявено качество на зодия Риби.
- А кое качество те направи голям спортист?
- Много силно вярвам в това, което искам и правя. Някога покойната журналистка Маргарита Рангелова казваше, че съм смело момиче. Но сега, когато за последен път ставам на тридесет и няколко години, тая смелост означава вяра. Когато повярвам в нещо, няма сила, която може да ме разколебае. Повярвах, че ще стана голяма гимнастичка, и не мирясах, докато не го осъществих. Силно вярвах, че ще имам много хубаво семейство. И благодаря на Господ, че имах късмет да срещна Наско и да направим семейство, с което много се гордея. По същия начин повярвах, че ще направя много силен клуб по художествена гимнастика и не се уплаших от тогавашното трудно за всякакви начинания време. Исках да основа клуб по коренно различна система, използвайки престоя си в Испания, където се запознах със структурата на професионалните клубове. С насмешка ме гледаха, когато започнах през 1993 г. След 2 години им казах, че гимнастичките от моя клуб ще станат основното ядро на националния отбор. Сега мога да заявя, че това вече е факт.
- Беше непокорна като състезателка.
- Целият ми спортен път и щастието да познавам най-големите спортисти на България утвърдиха убеждението ми, че за да станеш голям спортист, трябва да си и малко непокорен, изявен индивидуалист. Трябва да имаш този хъс и когато срещнеш голям педагог и голям треньор, можеш да го канализираш и то да работи в полза на таланта. Работила съм с най-големия педагог в света - Златка Бончева. Не се изхвърлям. Тя е нашето гуру - на мен, на Лили Игнатова и на много други. Често ходя при нея. Дава ми съвети и ми е приятел в живота. Работих и с най-големия треньор в света - Нешка Робева. От двете опитвам да взема най-доброто и да го съчетая с моите индивидуални качества. В треньорската работа е важно да намериш пътя до мозъчето на детето, то да разбере достъпно какво се иска от него. Освен собствените си положителни и отрицателни качества аз нося и положителното и отрицателното, което съм наследила от своите треньорки. Затова моля треньорките в моя клуб да забравят лошото, което видят у мене. Да внимават и да не повтарят моите грешки. А доброто - да възприемат и осмислят. Говоря им, че ако те подготвят свои състезателки, въведат ги във всички тънкости на художествената гимнастика, нашият спорт няма да се срине. На това ме научи Златка Бончева.
- Какво остана от българския стил в художествената гимнастика?
- Когато се промени правилникът, всички решиха, че той се прави за рускините. Не. Той облагодетелства много талантливите гимнастички, които България винаги е имала, но не в това огромно количество, което го имат в Русия. Смятам, че у нас се налагаха не толкова талантливи гимнастички. Имаше треньори, които се опитваха да докажат, че от всяко дърво могат да направят свирка. Имали сме фантастични гимнастички, които не видяха бял свят. И платихме много тежък данък за това. Българинът има едно невероятно качество да се самоунищожава.
- Какви са амбициите ти в художествената гимнастика?
- Направих първото състезание Гран при в София, сега готвя такова и за ансамблите. Нашите гимнастички се върнаха на върха. След това смятам да се затворя в своя клуб и единственото, което ще правя, е да помагам на треньорите си. Нямам амбиция да ставам шеф във федерацията или пък в международните структури. Моята мечта беше да имам собствен клуб и той да е силен. Мисля, че си осъществих мечтата. Никога не ме е блазнела работа във федерацията. Оттук нататък амбициите ми ще са извън художествената гимнастика, но е рано да споделям каквото и да било. Възможностите, които имах, използвах, за да помогна на този спорт в един много труден момент. Кариерата ми на ръководител повтаря кариерата ми на гимнастичка. Защото аз за първи път победих рускините след една 4-годишна криза след оттеглянето на Мария Гигова. Това бе през 1980 г., когато станах европейска шампионка. Но любимото ми състезание бе световното в Лондон 1979 г., когато за пръв и последен път публиката спечели на някого златен медал. Тогава направих големия пробив. 5000 души скандираха името ми 20 минути, докато не повишиха оценката ми на бухалки. Тогава съдийките ни изравниха по точки с Дерюгина и Бушанска, качиха ни и трите на първото място. Това е момент, който никога няма да забравя. После на европейското ми дадоха всички златни медали и купи, включително и Мис Европейско първенство. Тогава Нешка ми каза: “Май повечко ти дойдоха титлите.”
- Не си ли мечтала за друга кариера?
- Неосъществената ми мечта бе да бъда актриса. Исках да кандидатствам във ВИТИЗ. Някои хора успяха да ми внушат, че не трябва. Явно съдбата ми е била такава. А аз много уважавам съдбата си. Чувствам се един осъществен човек.
- На какво учиш децата си?
- Те са се учили от живота ни. С Наско сме ги водили навсякъде с нас. Виждаха в истинския им вид много хора, чиито имена излизаха по вестниците. И аз се радвам, че те мога да различат ценностите. На тях не им прави впечатление кой как се казва и колко е известен, а какво прави и какъв е в действителност. Съдбата на Славея (18 г.) и Виолета (14 г.) не е никак лесна. Знаят всички хубави и ужасни неща, които са ми се случвали в живота ми на гимнастичка и не идват в залата. Славея иска да следва туризъм в Испания, Вили иска да учи в американски колеж. Познаваш ме добре и знаеш какъв патриот съм - и аз, и мъжът ми. Много хора са ме питали какво правим още в България при положение, че имаме възможности. Аз и Наско ще си стоим в България, но няма да спра децата си да отидат където пожелаят.

МАРА КАЛЧЕВА